Аз съм Али. Вече не помня откога живея, но знам, че много години се натрупаха зад мен. Моля се на Аллах всяка вечер да ми даде поне още малко време... Не заради мен, а за да разкажа за ония сред които мина кажи-речи целият ми живот. Ония, които трябваше да са мои врагове – християните. Които трябваше да мразя и убивам... Но не стана така. Дори аз самият не разбрах как нещата се обърнаха. Защото кой е този, който ше определи дали човек му е враг или приятел? Бог, управниците или някаква догма в която са те възпитали да вярваш? Или времето? И не е ли по-честно, ти сам да откриеш приятелите и враговете си, като поживееш малко сред тях. Като споделиш хляба и солта, радостта и тъгата. Всъщност от целия си живот разбрах едно – че приятели и врагове няма. Или ако има – те са твърде малко. Едните трябва да са ти сторили голямо добро, а другите – обратно, голямо зло. И пак не е сигурно. Защото често сторилият ти добро, след това гледа да те излъже или да ти поиска нещо в замяна. Или пък зад доброто се е криела някаква зла умисъл, която като я прозреш, вече е твърде късно....
В това отношение, ние, мюсюлманите бяхме по-честни от християните. Трябваше ни земя. И я търсехме на север и запад, където великите империи изживяваха своята агония и залез, уморени от вековни кръвосмешения и блудство. На тях също им трябваше земя. Но се биеха за нея помежду си, като скотове усетили по-слабия и бързащи да го разкъсат. Така взаимно се изтощаваха, а ние лека, полека напредвахме. Все по на север и все по на запад.. Улучихме точното време. Те се караха помежду си, а ние постепенно ги завладявахме. Царство подир царство, народ след народ. Сънят на Осман се сбъдваше. Мечтата му да види една силна и обединена държава със столица – богатия Константинопол се превръщеш в реалност. А ние не искахме много от подчинениете народи. Нищо повече от това, да признаят правото на победителя, а после да живеят мирно и тихо, стига да си плащат данъците. Ала християните са несговорчиво племе. Това го разбрах, когато поживях сред тях. Беше напълно в реда на нещата брат да се изправи срещу брат, роднина срещу родственик. Дали е сестра, брат, майка или баща – нямаше никаква стойност, ако залогът беше власт и богатства. За тях семейната кръв нямаше никакво значение. Или имаше единствено и дотолкова, ако можеше да бъде основание за някакви привилегии или придобивки. Ала не за всички... не за всички... За ония другите, истинските човеци искам да разкажа...
Беше есента на 1381 по християнското летоброене, когато ме плениха в битката при Дубравница. Стана нелепо и случайно, както винаги се случват тези неща. Нашите отряди отдавна свободно шетаха из земите на българите без да срещат някаква сериозна съпротива. Така стана и сега. Окрилени от лесните победи и богатата плячка, не се бяхме усетили, че сме навлезли в земите на сърбите. Разбрахме го, едва когато видяхме срещу себе си тяхната армия. Нямахме избор, трябваше да се сражаваме. Онова което последва е известно. Неверниците бяха мотивирани, бранеха замите си, а ние малко или много си бяхме натрапници. Войските ни бяха разгромени и повечето правоверни – избити. Аз обаче извадих късмет. Навярно ме спаси това, че не бях войник, бях още малък. Дълго време се чудеха какво да ме правят и около себе си виждах смеещи се брадати лица. Един от техните командири – по-късно научих името му – Витомир каза нещо и всички се засмяха. Беше обидно, разбрах го, ала тогава не исках да показвам че поназнайвам езика им. Реших да изчакам. По-сетне ме отведоха в крепостта на техния господар. Щях да бъда роб. Вероятно до края на живота си. Тогава за пръв път срещнах Дорослава.
.................
Дорослава[1] посрещна Твърдко[2] като герой. Независимо, че вестоносецът вече й бе съобщил за случилото се на Косово поле. И въпреки, че четеше мъката по лицето му и по тези на войниците му, тя го посрещна още пред вратите на крепостта. „Моят герой, моят герой!” – не спираше да повтаря и обикаляше край войниците. - „Всички се гордеем с вас... Нашите горди соколи...”. Опитваше се всячески да изглежда жизнена и весела и да разсее тъмните облаци на унинието. Въпреки, че каква ти радост – загубите бяха огромни и катастрофални. А и бъдещето не предвещаваше нищо добро. Никаква надежда.
И през следващите дни тя не престана с опитите си да разсее тягостната атмосфера потопила двореца. Още първата вечер се затвори с Твърдко отрано в царските покои, надявайки се, чрез тялото си да му помогне да заглуши поне за известно време преживяното. Следващите вечери организира пищни трапези с певци и музиканти и въпреки, че събраните велможи и царедворци унило хапваха от вкусните блюда и едва-едва отпиваха по глътка от дъхавото вино, личеше си, че на хоризонта се развиделява. Някъде към петата вечер Твърдко се изправи и юнашки се провикна: „Мамка им агарянска, ще има да патите занапред. Нали сме живи!” и вдигна чаша за наздравица. Всичките войводи скочиха и в един глас извикаха: „Живи сме! Живи сме, и няма да им се дадем!”. И се започна една веселба...
В една от тия вечери кралят и кралицата се бяха застояли на масата, а и аз покрай тях. Той й разказваше за битката – явно това беше първото им по-дълго общуване с думи. Досега бе мълчал. Тя го слушаше внимателно и отпиваше по-малко от виното. Очите й вече блестяха. Два ярки въглена върху красивото лице.
- ... и тогава докараха пред Баязид, княз Лазар и оня кучи син, без дори да продума, скокна, извади ятагана си и го съсече – Твърдко звучно изпсува. – А после доведоха дъщерята и синът на Лазар. Баязид понечи да замахне, и тях да съсече, но ръката му изведнъж сякаш се вкамени. Отпусна ятагана и кимна на стражите да отведат двамата...
- И ... продължавай де? – попита Дорослава.
- После не знам. Трябваше да се изтегляме, защото турците вече катереха склона, където бяхме.
- Баязид е взел Оливера[3] в харема си?
- Сигурно така е станало. Знаеш, трудно има някой който да й устои – погледна я многозначително той.
- Да, знам – поклати глава тя. – Но той надали знае, какво ще му се случи. Оливера ще му... – не доизрече, а взе два ореха от панерчето на масата и ги строши в ръката си. После звучно се разсмя и се обърна към мен:
- Али, той нали не е евнух? Все трябва да носи нещо под мантията... колкото и незначително да е... – и продължи да се смее.
- Какви ги приказваш? – сряза я Твърдко.
- Какво? – продължи да се смее Дорослава. – Али е наясно с тези неща. Нали е бил в харема. А и може да ти разкаже какво се е случило на бащата на Баязид – Мурад.
- Какво се е случило? – разсеяно попита Твърдко.
- Давай Али, кажи му – обърна се Дорослава и окуражително ми кимна.
- Не знам дали е редно, господарю – започнах, но той ме сряза.
- Хайде сега, на нея си го разказал, а на мен не искаш....
- Не, господарю... Историята е за Кера Тамара – дъщерята на Иван Шишман.
- И какво?
- Ами Мурад беше подочул за изключителната красота на българката и проводи пратеници да я искат от Иван Шишман. Първом българският цар не му я даде, но след като бе попритиснат от войските на Мурад, реши да я изтъргува в замяна на мир. Изпрати я в Бурса и там я видях. Много красива ханъма. А когато и Мурад я видя, се вцепени и не можеше да откъсне очите си от нея. После тя стана любимата му жена. Тамара така го замая, че повече не погледна друга.
- Е и какво толкова?
- Чакай, сега идва интересното – засмя се Дорослава.
[1] Дорослава
или Доротея Видинска или Българска,
дъщерята на цар Иван Срацимир (Видинско царство). Жени се за Стефан Твърдко и става кралица на Босна.
[2] Стефан Твърдко I е бан на Босна през 1354-1366, 1367-1377, а от 1377 до
1391 и неин пръв крал.Той успява да осигури независимостта на Босна от Унгария
. При него страната става най-силната държава в Западните Балкани, като включва
и части от Сърбия и Далмация. През 1377 приема заедно с кралската корона името
Стефан, което на гръцки значи ,,венец". Именно под негова егида се бият
християнските войски в Битката при Косово поле.
[3] Оливера – дъщеря на княз Лазар Сръбски,
убит от Баязид на Косово поле. За да бъде умилостивен султана и да се спаси
Сърбия от по-нататъшно разорение, му предлагат 18-годишната красавица Оливера
за жена. Благодарение на красотата и ума си тя запазва християнската си вяра и
става любимата жена на Баязид.
Няма коментари:
Публикуване на коментар