1.
Аз съм Самира. Родена съм през 2007-ма година, но живея в XVII-ти век. Не се учудвайте, пътуванията във времето съществуват. Стига да прочетеш, някой да ти разкаже или да повярваш, че са възможни. А и вие, без да подозирате, пътувате във времето едва ли не всеки миг от живота си. Спомените постоянно ви връщат към онова, което се е случило. Има радост, тъга или съжаление за пропуснатото. Настоящето ви кара да усещате, че сте живи. Стига да може да го понесете. А Мечтите ви, отключват вдъхновението пред очакваното бъдеще. Там е убежището на Надеждата. И вие постоянно живеете между тези три времена. Как точно се преплитат е загадка, но пък ни носи точно онова очарование, че животът все пак има смисъл. Възможно ли е тези Времена да са повече? Навярно, но все пак да не забравяме, че светът е тримерен. И в Духовен и в Материален смисъл. Както и самото Съществуване, разположено между Опитът, Действието и Очакването. А Времето е само Средата в която всичко това се случва. Където и Вие самите се осъществявате, между впрочем.
В моето Време, а и много преди това, философите търсеха Истината за Човека. Говореха за Божествената искра, за Човекът, който да познае себе си. Оприличаваха го на мислеща тръстика, цел за себе си, но никога средство... Или пък мярка за съвършенство, опънато въже между звяра и свръхчовека. Твърдяха, че е човек само благодарение на Разума си, на своето Съществуване или че е Сбор от своите избори... Какво движение на Разума... Сега, във Вашето време нещата са несравнимо опростени. Чисто и просто може да се окажете файл от нечия Програма. Или в по-добрият случай - персонаж от нечия Книга. Която някой, някъде пише... Каквато съм и самата Аз.
2.
Може би ще кажете, че моето време е място, трудно за живеене. Нищо подобно. Става трудно и почти невъзможно да оцелееш, ако си живял и свикнал с удобствата на своето време и вземеш поради някаква причина да се върнеш три-четири века назад. Тогава е ад. Но се свиква. Човекът е високо адаптивно същество. А всяко време има своето очарование и е изпълнено с преживявания. Ето защо няма как да се съглася с някои, които оценяват миналото, с аршина на настоящето в което живеят. И нашироко раздават оценки, че ние, тогава, сме били едва ли не диваци и зверове. Не си дават сметка, че просто времето ни е било такова и изисква от нас да вършим точно съответващото. Но, когато не знаеш какво има занапред, животът е чудесен. Прилича на пътешествие из екзотичен остров, където не подозираш какво те очаква във всеки следващ момент. Същото се случва и с Вас. Във Вашето време. Но ще го разберете по-късно. Или никога.
3.
За мен има написани няколко книги. Не знам с какво толкова съм привлякла вниманието на Създателят ми, та да упорства толкова много. Най-вероятно след като съм се появила, вече му е трудно да се откаже от мен. Или пък ме харесва... Не, нека да не говорим за любов... Та ние никога не сме се срещали! Обикновенно, какво ще правя, научавам малко преди да бъде написано. Понякога се съпротивлявам и споря с автора, за онова в което е решил да ме забърка. Опитвам се да му обясня, че аз имам свой собствен живот и да угажда на публиката с някои евтини номера е проява на лош вкус. А и не звучат достоверно. Дали съм успяла, ще разберете, когато ви заяви, че е изгубил творческото си вдъхновение. Това означава, че се е осъзнал и сам престанал да вярва в измишльотините, които е натворил.
4.
А сега, нека ви разкажа за себе си... Най-отдалеченото, което си спомням е денят в който ме отвлякоха. Бях още малка. Толкова малка, че ръбът на масата опираше в брадичката ми. А за да стигна лицето на мама, трябваше да протегна ръце и да се изправя на пръсти. В онази нощ, когато това се случи бяхме седнали край масата, на вечеря. Мама току-що бе приключила с готвенето и от каничката на масата се носеше уханната миризма на топло мляко. Двамата с брат ми, нетърпеливи посегнахме и тогава най-неочаквано залаяха кучетата. Беше лаене, настървено и злобно - на чужд човек. Не разбрах, защо мама така бързо скокна и повлече брат ми към другата стая. Проумях го по-късно, след години. И тогава влязоха Ония. Бяха четирима, всичките с пищови и ятагани на поясите, а този който ги водеше имаше белег на лицето. Никога няма да го забравя. Когато се смееше и белегът му сякаш и той се смееше, кривейки се в зловеща гримаса. Търсеха брат ми, ала баща ми ги излъга, че съм им само аз. Не повярваха, разбира се. Обърнаха къщата наопъки и като не можаха да го открият измислиха друго. Решиха да вземат мен. Оня с белега рече, че като съм поотраснела, щяла съм да крася харема на султана. И това не знаех какво е. Научих го много по-късно, вече жена... Като чу какво са намислили, мама се спусна отгоре им – да ме спасява, а оня, с белега, извади пищова и го насочи към нея. Чу се гърмеж, ушите ми писнаха, а мама залитна, блъсна се в масата и се свлече на пода. Каничката на масата се прекатури, падна и пръсна на парчета. Бели поточета се спуснаха напред. Беше чудо - кръвта на мама бе бяла. Както бяла бе душата й. А поточетата тичаха, сякаш искаха да се прегърнат за последно. И аха, да го сторят, оня стъпи отгоре им. Наведе се и откъсна нанизът с пендари от шията на мама. Разгледа го на светлината и тогава видях, че една от жълтиците е пробита. Явно, там бе минал куршумът. А белегът му се кискаше доволен от плячката... Години по-късно открих този изверг. Искаше да ме вземе в харема си. И преди да ме насили както се полага, ме накичи с наниз от пендари. С една пробита жълтица помежду им. А белегът му продължаваше да се смее. Изглежда се радваше на онова, което предстоеше... После го убих... И кръвта му изтече... Ала бе черна. Както чернилката в душата му...
Няма коментари:
Публикуване на коментар