Самира

Корица на първото издание (2008)       

Корица на второто издание (2013)

ПРОЛОГ

        Има-няма да бе минал час, откак слънцето се бе скрило зад Планината, а малкото селце сгушило се в пазвите ѝ вече показваше първите признаци, че се готви за сън. Тук-там ще изблее овца, я вол ще измучи, а тихият звън на хлопатари сякаш идеше да потвърди, че стоката на сигурно се е прибрала по домовете. Пасторалната картина се разваляше единствено от някое куче, което гълчейки, предупреждаваше, че е нащрек и няма никакво намерение да спи. 

         В една от къщите, накацали по левия склон, край реката, в малка одая, семейството вече се бе събрало около трапезата. Пламъкът от една-единствена свещ хвърляше бледа светлина върху лицата им. Мъж, жена и двете им невръстни дечица – момче и момиче. Ток-що бяха казали молитвата и малките с нетърпение чакаха баща им да разчупи току-що извадената от огнището погача. Освен нея на масата имаше сирене, лук и паница мляко. Оскъдна, ала едновременно с това и богата вечеря – зависи от кой ъгъл ще я погледнеш. Дали от този на гладния или на сития. Също както и онова, което предстоеше да се случи. И така, още преди да докоснат храната, отвън избухна яростен кучешки лай, чуха се викове и писъци. Възрастните се ослушаха, спогледаха и по лицата им се изписа тревога. 

       - Бързо! – скокна мъжът. – Скрий детето!

      Жената без да губи време, хвана за ръка момченцето и се запъти към съседната стая. Мъжът пък се изправи пред иконата на Света Богородица и занарежда молитви. Малкото момиченце не разбра за какво е това бързане, но усети, че е нещо важно, затова притихна на масата в очакване какво ще се случи по-нататък. Скоро жената се върна, погали го по косата и тримата отново седнаха край масата, все едно нищо не е било. Напрежението, обаче се настани във въздуха, плътно, гъсто, сякаш в очакване някой да го разреже с нож. И този някой не закъсня.

     Вратата се отвори с трясък  и в стаичката нахлуха въоръжени мъже. Този най-отпред, вероятно Предводителят им - едър мъж, с тъмносиня чалма и лице, украсено с продълговат червеникав белег властно се изправи пред масата. Огледа тримата и тихо рече: 

      - Къде е момчето?

Мъжът и жената бавно се изправиха.

      - Ние... такова ... нямаме мъжко чедо, ага. Само... тя ни е.

      - Как така нямате, бре? Друго знам аз. Имате две деца. Къде е другото?

    - Другото ли... – спогледаха се двамата. – Амчи, то се спомина. Отиде си от този свят момченцето ни лани. Миналата есен.

       - Тъй ли? – ухили се оня с белега. – Да не ме лъжете, ей, че одма ви подпалвам чергата?

       - Кащяло да лъжем, ага. Самата истина ти казвам.

      - Я проверете из къщата – обърна се той към спътниците си. – Изтарашувайте всичко! До последната шумка.

      И докато от съседните стаи долиташе шум и трясък от усърдното издирване, жената и мъжът стояха прави пред човека с белега с каменни лица. Ни най-малко притеснение или уплаха личеше в държанието им. 

     - Няма, ага! – влезе в одаята единият от войниците. – Май, наистина им е само това момиченце.

      - Казахме ти, ага – един през друг заговориха мъжът и жената, свалили огромния товар напрежение. – Истината ти рекохме. Ние сме верни поданици на Падишаха.

        - Верни, ба! – сопна им се той. – Само гледате как да излъжете, нещо...

После приближи до масата и с два пръста отчупи парче от сиренето. Примлясна със задоволство и ги огледа. И тук изглежда някаква мисъл го осени, защото се приближи до момиченцето. То дори не го погледна, а стоеше сякаш вкаменено, без да помръдне.

     - Я, каква си ми хубавица – погали я по косите мъжът. И някак неочаквано даде знак на войниците. – Щом нямате мъжко, ще вземем нея. Таман, като поотрасне да краси харема на султана. Хванете я!

.................................

Замъкът Раухенщайн, началото на септември 1683

       Беше обедно време, когато Тадеуш най-неочаквано прати да извикат Самира. Тя пристигна както обикновено забулена със светлосинята си шамия изработена от коприна с втъкани златни нишки. Видя го ядосан и как нервно се разхожда нагоре-надолу из стаята. Нещо неясно сви сърцето ѝ, но реши че ще е по-добре веднага да го разбере. Пусна краищата на шамията и лицето ѝ грейна в чаровна усмивка. Пан Тадеуш обаче я почна направо от вратата.

    – Какво е това, скъпа госпожице султанша? – разпиля върху масата купчина зеленикави зърна с големината на дребен боб.

      Самира го изгледа учудено, но преводачът набързо ѝ обясни. Едно от момичетата поискало от готвачите подходящ съд за да счука нещо в него. Не обяснила какво. Той проявил любопитство и я проследил. Заловил я в момента в който тя усърдно мачкала в съда някакви странни кафяви зърна подобни на боб. До нея имало чувалче пълно със същите зърна, но зеленикави.

    – Ако е някаква отрова, веднага да си признае. Ако ли не, ще я накарам да ги изяде до последното, за да ме убеди в противното – казал ядосан пан Тадеуш, согато научил за случката и пратил да я повикат. 

      – Това ли било? – прихна да се смее Самира.

      Хусарят сбърчи физиономия и ядно попита.

      – Защо се смее? 

      Преди преводачът да се обади тя сложи ръце на масата.

     – Това е кайве[1]. Нещо което вие не познавате. Зелените зърна са още сурови, трябва да се изпекат, след това да се смелят и най-накрая от тях се приготвя много приятна напитка.

   – И каква ще да е тази напитка? – недоверчиво попита Тадеуш. – Това количество, като гледам е достатъчно да изтрови цяла армия.

     – Не, не е отрова – отново блесна усмивката ѝ. – Това е кафе. Питие, което ти дава сили и те предпазва от болести. След като го изпият, мъжете стават много способни... дори и в леглото – закачливо присви очи тя.

     – Какви ги приказва? – не на шега се ядоса Тадеуш. – За пръв път чувам от някакви изпечени зърна да се приготвя такава напитка. Това е някаква шмекерия.

   – Повярвай ми, не е – вече съвсем сериозно каза тя. – За да ти докажа, довечера ще приготвим от този елексир и ще ви почерпим.

     – Няма да стане тая – размаха ръце шляхтичът и заобиколи масата. – Никой няма да... – но Самира го прекъсна:

      – Ние ще пием първи, за да се убедите, че не е отрова.

     – Нека го приготвят, пане. И аз съм чувал, че има някаква странна напитка из Ориента – обади се и Вацлав, който досега мълчеше. 

      Тадеуш му хвърли поглед, после навъсено изгледа Самира и недоверчиво побутна зърната по масата.

       – Моите хора ще ви наблюдават. Направете го както си знаете, пък после ще видим.

    И когато настъпи вечерта, две от туркините донесоха няколко медни съда, прилични на канчета. В тях бяха налели прехвалената загадъчна течност приготвена под зоркия поглед на двама от готвачите на Тадеуш. Носеха и поднос с малки изящни порцеланови чашки. Сипаха по малко от течността в тях и застанаха отстрани. От чашките се заиздига пара и помещението се изпълни с някакъв особен странен аромат. Пан Тадеуш погледна така нареченото кайве пред себе си. Беше черно като нощта и по всички външни белези, за които бе чувал, нямаше начин да не е отрова.

      – Никой да не пие! – високо каза той и се обърна към Самира в очакване. Очите ѝ игриво се смееха и тя едва се сдържаше да не прихне.

    – Аз ще пия! – най-неочаквано каза Вацлав. – Ако Басима ми го поднесе – и погледна туркинята. Тя мило му се усмихна и сложи една от чашките пред него. Преди да опита обаче, Самира го спря с жест.

   – Гледай сега – каза и взе тази пред пан Тадеуш. Леко допря устни и сръбна от подозрителната течност. Направи малка пауза, след което повтори и потрети. Минаха пет, десет минути, а тя все така стоеше пред него и се усмихваше, без никакви видими признаци, че аха-аха да ритне камбаната.

      – Сега вярваш ли? – каза и го подкани да опита. – Побързай, защото вече почти изстина и няма да усетиш нищо от истинския му аромат и очарование.

      Пан Тадеуш подозрително я изгледа и направи знак на останалите с който недвусмислено казваше, че ако нещо се случи, то нека само той бъде жертвата. После взе чашката от ръцете ѝ. Вацлав обаче го превари и бързо гаврътна своята.

       – Чудесно е! – примлясна той.

      Пан Тадеуш ядно го изгледа, но за да не остане назад, надигна чашата и той. Сръбна леко и веднага изплю течността.

       – А-а-ах – извика. – Това е отрова! Мамка му как горчи! 

       Самира се засмя и кимна към една от кадъните.

       – Я му дайте малко шекер, да се подслади.

[1] Става дума за кафето. След битката при Виена, австрийците откриват множество чували, пълни със странни зърна, изоставени от бягащата турска армия. До този момент, кафето е известно само на Изтока, и напълно непознато в Европа. Използвайки изоставеното кафе, скоро предприемчиви търговци откриват първото кафене във Виена, а след това постепенно кафето завладява цяла Европа. По-късно един капуцински монах се досеща да прибави към кафето мляко и мед, създавайки първото капучино.

                                                                                 

                                  Малта, Дворецът на Великия майстор, 1680

Тази вечер се очертаваше да бъде прекрасна за магистър Анже. До празненството оставаха два дни. Беше осигурил каквото му бе заповядано. Стоката бе проверена. Очертаваше се да няма изненади. Освен това му предстоеше среща със сладката Анет – неговата годеница. Анже влезе в покоите си окрилен и в настроение, предвкусвайки финала на този тежък ден. Анет вече беше там и го очакваше. Беше облякла бледокремава рокля със златни орнаменти с дълбоко деколте, което се опитваше да придаде достойнства на невзрачният ѝ бюст. Слугите бързо поднесоха вечерята. Хапнаха набързо и изпиха достатъчно вино, за да получат настроение, след което бързо се мушнаха в завивките. Любиха се продължително и страстно, след което се отпуснаха уморени и заспаха.

Беше някъде след полунощ. Лунният диск ясно се очертаваше през полуоткрехнатите завеси на прозореца и светлината му се процеждаше в така образувалия се отвор, подобно на изтъкана от златни нишки паяжина. Анже се събуди от някакво странно усещане. Опита се да стане, но усети, че е завързан здраво, а две маски – червена и зелена се доближиха до лицето му и той усети горещия им дъх и уханието на благовонни масла. Срещу него, в средата на стаята стоеше жена с виолетова маска на лицето. Беше гола до кръста и лунната светлина се забавляваше с прекрасното ѝ тяло. Друга една жена, с жълта маска на лицето, също полугола държеше Анет за дългата руса коса. Тя самата, бе коленичила на пода и в очите ѝ се четеше ужас.

– Как... Какво става тука? – Анже понечи да се надигне, но въжетата здраво го държаха към леглото.

– Анже, сега ще изпиташ блаженство, каквото не си и сънувал, а после ще изпълниш това, което ти кажа – приближи се към леглото виолетовата маска.

– И какво... какво трябва да направя? Анет... добре ли си? – отново се опита да скочи той, но не успя.

Червената и зелената маски се настаниха удобно от двете му страни, разрязаха с остър нож дрехите и едната –  о, Боже – здраво го стисна там, където дори Анет не си позволяваше да го докосва. Той усети, че няма да може да издържи на това предизвикателството. Мъжеството му гордо се изправи и видя, как червената маска го пое между гърдите си, а после нежно започна да го търка по тялото си. Към нея се присъедини и зелената маска, която бавно прокара устни по него и сладко го облиза. Анет, която наблюдаваше с ужас случващото се с годеника ѝ, се опита да извика, но жълтата маска бързо я укроти, навивайки дългата ѝ руса коса около ръката си. Червената маска, очевидно не искаше да изостава от съперничката си и плъзна език от слабините му, чак до гърдите. После двете се съсредоточиха върху достойнството му, потапяйки го сред вълните на неописуема наслада. Анже ги чу сладострастно да мъркат, редувайки се в старанието си да докарат съществото му до най-високите трели на екстаза. Все още не можеше да повярва на очите си, че това се случва и целият се разтрепера от обзелата го възбуда.

Виолетовата маска, която съсредоточено наблюдаваше всичко това, остави достатъчно време на помощничките си за да го докарат до блаженството, което му бе обещала, след което приближи и му рече:

– Ще направиш така, че аз и моите сладки помощнички да съпровождаме най-знатните рицари на празненството. И ще бъдеш богато възнаграден. Знаеш как да ни разпознаеш утре.

Тя даде знак на двете маски. Те удвоиха старанието си и малко по-късно Анже достигна висините на възбуда и удовлетворение, каквито не бе изпитвал никога през живота си. Задъхан и потен той впери поглед във виолетовата маска. Не беше ясно - благодарност ли бе или покана да се присъедини. Тя обаче го върна на Земята като тихо каза:

– Ако не го сториш, те очаква това ...

Измъкна къс нож, чието острие блесна за миг на лунната светлина и се приближи до Анет. Жълтата маска опъна главата ѝ назад, а тя най-небрежно прокара ножа по шията, натисна и рязко го издърпа. Тънка струйка кръв опаса врата на любимата му и бавно започна да се стича надолу. Жълтата маска пусна главата на Анет, която безжизнено клюмна напред.

– Не.. не... Анет... Недейте!... – Анже се опита да скочи, но въжетата бяха здрави и той само се замята из тях в невъзможност да се освободи.

С лек смях зелената и червената маска отново се надвесиха над него и завързаха вече клюмналото му достойнство с тънък копринен воал. След това опънаха краищата му и зачакаха.

Виолетовата маска бавно се приближи към леглото с окървавения нож в ръка.

– И те чака още и това...

И замахна.

– Не-е-е-е-е...

Анже скочи изпотен и ужасен. До него кротко спеше Анет. Луната вече се скриваше зад облак и паяжината лека полека се разпадаше и чезнеше.

– Господи! Исусе! Какво беше това? Тъмни сили...Кошмар...

Бързо се изтърколи от леглото. Още замаян затърси чехлите си. На пода лежеше нещо тъмно и извито, подобно на змия. Наведе се да види какво е. Беше копринен воал с направена примка по средата, а до него се търкаляше тъмновиолетова венецианска маска.