 |
| Корица на първото издание (2007) |
Персеполис 330 г. пр.н.е.
Родопеа протегна изящен крак обут в малък, шарен сандал, последна персийска мода, купен от търговците в Персеполис и леко отпи от виното. Беше облечена със светлосиня туника, с везани златни орнаменти. Широк колан пристягаше тънката талия. Кестенявата й коса падаше на вълни върху раменете. При всяко движение на ръцете й потракваха десетина гривни, а едно сребърно колие - великолепна изработка на гръцки майстор, небрежно украсяваше шията. Тъмнозеленият смарагд който висеше на края му, кротко се бе усамотил между заоблените хълмове на ослепителния бюст и очевидно намираше мястото си за достойно. Светлосините й очи обгърнаха с леко блуждаещ поглед отрупаните с блюда маси, леещото се вино и веселите физиономии. Нищо ново. Всичко бе до болка познато. Все едни и същи лица, неизменен фон на всички запои от последните години. Наобиколили Александър[1], опитващи се да му направят впечатление с глупави шеги и остроумия или просто да демонстрират своята значимост пред любовниците си. Той, по обичая си, седеше в средата на централната маса, недалеч от нея и много-много не се впечатляваше. В ръката си стискаше богато украсена сребърна чаша, пълна догоре с дъхаво вино. Беше във веселата си фаза и все още се държеше.
Пиршеството в чест на победата над Дарий[2] набираше скорост и наближаваше моментът в който можеха да се очакват всякакви невъздържани прояви. Тук, в тази великолепна зала, символ на разкошът и благополучието на Персийското царство, бе събран елитът на македонската войска — военачалници от всякакъв ранг и потекло. Придружаваха ги множество знатни велможи, богати търговци и най-елитните гръцки хетери. Всички те, които се влачеха с армията, не бяха тук заради някаква възхвала или прослава на бойните подвизи, а преследваха една-единствена цел — да участват в завладяването на новите земи и да извлекат максимална изгода от победите на Александровите войни. Пролятата кръв от раните на едни по магически начин се превръщаше в злато в джобовете на други. Такава бе логиката на живота и вечната алхимия на забогатяването.
[1] Александър III Македонски или Александър Велики. Цар на Древна Македония, управлявал от 336 пр.н.е. до смъртта си през 323 пр.н.е. Един от най-успешните пълководци в историята, той ръководи завладяването на гръцките полиси още при управлението на баща си, Филип II. В рамките на 12 години завладяваАхеменидска Персия, Египет и множество по-малки държави в Близкия Изток. При смъртта му през 323 г. пр.н.е. Империята се простира от Гърция до днешните Афганистан, Пакистан и Индия.
[2] Дарий III (380 пр.н.е. - 330 пр.н.е.) е последният персийски владетел от рода на Ахеменидите. Окончателно губи властта си при битката близо до днешното иракско селце Гавгамела.
Родопите, 5 години по-рано
Александър
слушаше внимателно тази сложна космогония, твърде далечна от неговото разбиране
за света, според което нещата се решаваха бързо и без излишни въпроси на
бойното поле. По-силният побеждаваше, независимо от състоянието на душата му. И
все пак във всичко, което му разказваше Родопеа, имаше нещо първично и
завладяващо, което му допадаше.
— А Орфей[1]?
Този красив разказ за Орфей и Евридика.[2]
Нали той е роден в Родопите? — попита той.
— Да, разбира се. Светилището и гробът му се намират недалеч
оттук[3].
— Да отидем и там, а? — бързо предложи Александър.
Тя
го спря с жест.
— Виж, това е странно място и малко хора имат право да го
посещават.
— Защо?
— Това, което съм чувала е, че
гробът на Орфей се намира на висока скала изсечена във формата на пирамида — тя
клекна, взе едно камъче и набързо надраска върху скалата някакъв чертеж. — Ето
така. Към нея водят осемдесет и осем стъпала, изсечени в скалите. Когато
стигнеш горе и влезеш в гробницата, върху саркофага му е положена златната
лира, с която е омайвал хора и животни. Казват, че звуците от нея се носят
наоколо и нямаш сили да си тръгнеш от мястото. Толкова е красиво и омагьсващо.
— Е, и какво? — каза Александър. — Да отидем и да
послушаме богоравната музика на Орфей.
— Но също така се
говори, че гъстите гори наоколо са пълни със сатири и менади, които зорко пазят
да не се нарушава покоя на Светилището. Там могат да стигнат само пречистени хора,
на които душата и тялото им са кристално чисти като водите на бистър планински
поток. Ти такъв ли си?
Той
замълча.
— И аз не съм такава — тихо каза Родопеа.
— И ако някой непречистен дръзне да отиде до гроба, —
продължи тя. — тези жестоки същества го хващат, разкъсват тялото му и изтръгват
сърцето му. Кръвта му потича по многобройните улеи, прокарани в скалите, и
потъва някъде дълбоко в земята, а все още живото и туптящо сърце го слагат в
каменните ниши, издълбани по скалите наоколо. Нощем в тях светят призрачни и
блуждаещи огньове на заблудените души, дръзнали да смутят покоя на това място.
— Това са легенди — бързо
отсече Александър. — Сатири, менади — свитата на бог Дионисий[4].
Никой не ги е виждал, но всички разказват ужасяващи истории за тях, за да
плашат страхливите.
— Не знам — отвърна тя. — Може да са легенди, а може и да е
истина.
— Как е възможно да се постигне
такава духовна чистота? И съществуват ли въобще такива хора?
— Необходимо е
само да вярваш — тихо каза Родопеа. — Както траките вярват в безсмъртието.
Тя хвана ръката му и погали един от белезите, останал от някакво сражение.
Беше дълга червена резка, започващо от рамото и стигаща почти до лакътя.
— Ето твоята рана,
например. Не можеш да я лекуваш, без да излекуваш тялото си, ала не можеш да
лекуваш тялото си, без да излекуваш душата си. И ако го постигнеш, ставаш
безсмъртен. Защото няма власт над душата на човека.
И продължи:
— И причината за
това, че гърците не могат да лекуват много болести е, че не знаят нищо
за душата и следователно, изобщо не могат да лекуват тялото. Ето защо този
белег освен върху тялото ти остава и в душата ти, за да ти напомня винаги за страданието.
Той я
погледна. Лицето му бе съсредоточено, обмисляше нещо.
— Казват, че
траките са научили всичко това от Орфей — продължи тя. —
— Искам да си моята Евридика — някакси неочаквано каза Александър.
[1] Орфей. Тракийски певец и музикант, основал учение и считан за най-великия музикант и поет на древността.
Предполага се, че родното място на певеца е било в селище на мястото на
днешното село Гела, Смолянско. Животът му е обвеян с древни предания и легенди,
станали повод да бъде считан за митичен, а не реален герой. Намесата му в религиозната доктрина за отвъдния живот и
пътя към безсмъртието, с която влиза в противоречие с официалната тракийска
царска идеология, е вероятната причина за неговата трагична гибел. Според
гръцкия мит, той е бил разкъсан от тракийките поради това, че е скърбял за
починалата си съпруга и не е обръщал внимание на жените около него.
[2] Орфей и
Евридика. Според древногръцкият мит,
жената на певеца — Евридика, е ухапана от змия в деня на сватбата им и умира.
Орфей се опитал да я спаси като слязъл в подземния свят и пленил с тъжните си
песни бога на смъртта Хадсс и жена му — Персефона. Те се съгласили да му върнат
Евридика, но при условие, че няма да се обръща, за да я види, преди да излязат
на горния свят. По пътя Орфей не издържал и се обърнал назад. Така Евридика
отново се върнала в подземното царство
[3] Гробът и
светилището на Орфей. Става
дума за гробницата при с. Татул. Тя е известна с вдълбаният гроб и саркофаг.
Стълбище води до площадката на гробът, където се намира и издълбаният саркофаг.
Археолози смятат че това е единствената известна гробница-храм за сега.
[4] Сатири и
менади. Постоянни придружители на
бог Дионисий. Менадите са жени. които се опълчват срещу мъжете си, напускат
градовете и бродят из планините, обхванати от вакхическа лудост. Поради това, често се наричат и вакханки. Сатирите, изобразявани с кози копита и рога, са
постоянни спътници на Дионисий в неговите пътувания.
Няма коментари:
Публикуване на коментар