Ерихе

         2592 – 2564 г. Пр. Хр.

1.

Ерри-ди-кхес, което всъщност означаваше „газещата утринна роса” или Ерихе, както за по-кратко бе известна, зави зад ъгъла и тръгна по трети коридор. За какво ли я викаше Главният жрец? При това по никое време и на такова странно място. Не, грешка не можеше да има. Шестият коридор на Пирамидата, новото помещението за ритуали. Така й рече пратеникът – някакъв нубийски роб. Ако се налагаше да се освещава това ново място за ритуали, тя трябваше първа да е известена? А не да научава последна и сега да се лута в съмнения. И какво ще да бъдеше подобно освещаване посред нощ, в потайна доба? Въпреки, че от Главния жрец можеше всичко да се очаква. Особено след като изпадна в немилост пред Фараона.... Поне Ерихе знаеше това добре. Дори много повече от добре. Защото бе негов доверен човек и най-близка помощница. 
Той бе човекът който я въведе в тайните на Посвещението, направи я Жрица, а после, сякаш закономерно и в реда на нещата, завладя Съществото й, подчини я на Волята си и я накара да му принадлежи безусловно и всецяло. Изглежда му бе необходима за да върши предсказанията с които да направлява потока на Живота? Не своя, а на другите. А за да бъде това действено, повече от сигурно бе, че душата му Ка, жизнено се нуждае от енергията на тялото й, подобно на цвете, което има потребност от живителна влага. И когато тази потребност предявеше своите основания, постъпваше точно по този начин. Викаше я на най-различни места - било в подземията на пирамидите, било из някои закътани руини или просто в тръстиките край Нил. При всички случаи, далеч от хорските погледи. Ала никога в Храма. Защото Храмът бе място свещенно. Място, където може да получиш Просветление и да се слееш с чудотворната същност на Неизреченото. И всичко това можеше да се случи единствено в церемониите посветени на Боговете. И главната роля в тях, в качеството на жрица изпълняваше Ерихе... В обкръжението на строгите им лица изрисувани по стените или претворени в монументални статуи, тя участваше в различни ритуали, които Жрецът провеждаше, било за да ги умилостиви, било за да разбере волята им. Преобразяваше се на различни персонажи, но основната й роля бе тази на Секхмет – кръвожадната египетска богиня съответстваща на посестримата й - семитската Астарта – богинята на плодородието и войната. Ерихе се появяваше в одеждите с които обикновено изобразяваха Секхмет  – гола, със скромна златоткана препаска, покрита с наметка от лъвска кожа, държейки огнени стрели в ръцете си. И единствената й задача бе - да извърши поредното жертвоприношение. Като с това засвидетелства преклонението пред жестоката и ненаситна богиня. За осъществяването на това свещенодействие имаше изграден специален олтар, в дъното на помещението. Там се намираше Жертвата. След няколкото ритуални танца, съпроводени от монотонното пеене на жреците и под влиянието на вълшебната напитка, която жрецът й даваше в малки пръстени панички, Ерихе вече бе напълно готова за Приношението. Изпаднала в пълно опиянение тя се насочваше към Олтара и с решително движение прерязваше гърлото на жертвеното животно. После изпадаше в транс, очите й заблестяваха с безумен блясък и обладана от Божествената искра виеше тялото си по пода рисувайки с кръвта на жертвата различни свещени символи по тялото си. През това време хорът на жреците пееше химн за възхвала на Секхмет и с радост се наслаждаваше на полуголото тяло на жрицата.

Мое е сърцето от червен халцедон,

кърваво като убийство в свят ден

Мое е сърцето на окото,

възлестите корени на дървото

и разтварянето на цветята

Аз съм счупения восъчен печат

върху писмата на моя  любовник

Аз съм феникса, разгневеното слънце,

унищожаващо и възраждащо ме

Аз повелявам това  което ще бъда

Мое е сърцето от червен халцедон,

кърваво червено като гребена на феникса.

Ритуалът следваше думите в химна и Ерихе, превъплътена в образа на богинята всеки път символично се възраждаше, по подобие на всепоглъщащото Слънце. По правило, това винаги и задължително бе свързано с червения цвят на кръвта. Кръвта, която пулсираше във вените на всяко живо същество и бавно на тласъци изтичаше от жертвеното животно проснато на олтара. И накрая, след безконечната поредица от ритуални песни и магически заклинания, настъпваше последната висша фаза на церемонията. Там край изображенията на древните египетски божества, тя с радост отдаваше тялото си на Жреца и се подчиняваше на волята му, защото това бе извечното й предназначение. Безусловно и точно, както повеляваше написаното в старите папируси. Жената да бъде люлка на живота, плодородна почва, красиво растение, което предстои да се обкичи с цветове. А мъжът – плодоносно семе, дума, която предстои да бъде изречена, живителна влага, без която нищо живо не би могло да съществува. Божественото и Земното се сливаха в поредният си опит да докажат Вечността на връзката си, уви, единствено потвърждавайки преходността й, чрез постоянното Възраждане на Природата. Всеки път. Отново и отново...