 |
По време на пътуването си, Самира отсяда в някаква страноприемница. Въпреки, че не би
желала да привлича вниманието върху себе си, околните очевидно са на различно мнение...
|
стр. 70-72
През първият ден
пътят се виеше из необятна равнина и пътуваха сравнително бързо, но на втория
ден навлязоха в пресечена местност и се налагаше по-често да сменят конете и да
правят по-дълги почивки. Хубаво, че двамата, Влад и Михай, както се представиха
се оказаха твърде забавни събеседници, така че Самира не скучаеше. Първо се
опитаха да я подпитат коя е, каква е. Явно, любопитно им бе как така се обърна
всичко, че вместо да я оберат, изведнъж се превърнаха в нейни слуги.
- Съдържателят
ни спомена, че си от онези жени... – подхвана така наречения Влад.
- От кои?
- Ами от онези,
дето го правят за пари. Ти по колко
взимаш?
- Не можеш да си
го позволиш.
- Е, хайде де...
Може пък и ние да сме поспестили нещичко...
- И за какво ти
е? Жена съм като всички останали.
- Харесваш ми. А
и никога не съм плащал на жена за подобно нещо.
- Искаш да
кажеш, че момичетата ти се лепят като конски мухи?
- Малко е да се
каже... – с подчертана скромност заяви Влад. – Надарен съм, а и доста си ме
бива.
- И навярно
примират от възторг щом им го покажеш?
- Има нещо
такова...
- Ха, и на мен
взе да ми става любопитно, ала си имам принципи. Не го правя без заплащане.
- Ако ни
направиш отстъпка за двамата, може и да се споразумеем – делово се обърна Влад
към нея.
- Ама ти
сериозно ли? – най-искрено попита Самира, почти готова да се разсмее.
- Ти само си
кажи цената.
- По фунт[1]
от всеки взимам. Такъв ми е законът – решила да се позабавлява отвърна тя.
- По фунт злато!?
Сребро!? – облещиха се те и я изгледаха със страхопочитание. – Че какво толкова
правиш?
- По фунт месо!
И то оттам където аз реша.[2]
При думите ѝ
Влад ядосано пришпори конете, а Самира видя как Михай потръпна. Явно притеснен
от предположението откъде може да бъде взет въпросният фунт.
- Ти да не си
вампир? – обърна се той към нея. – Че такива много се въдят тъдява.
- Бъзика се с
нас, не виждаш ли? – разочаровано го сръга Влад. – Денем е, какви вампири
бълнуваш.
- Вярно!
- Но ще
съжаляваш – продължи Влад най-сериозно. – Като ни поопознаеш, ще разбереш, че
си изпуснала най-голямото приключение на живота си.
- Не думай! – с
не по-малко сериозен тон отвърна тя.
- Ще ни се
молиш, но ние няма да искаме.
И сякаш в потвърждение
на казаното, през останалия път двамата заразказваха някакви истории и небивалици в които самите
те бяха герои, явно опитвайки се да ѝ направят впечатление. И да я убедят каква
голяма грешка е допуснала.
– ... и този мой приятел, беше градинар в един
женски манастир – ред беше на Влад да разказва. – Ама тъй като му давали малко
пари, взе, че се отказа и се прибра на село. Като го хванах в кръчмата на чашка
ми разказа, че монахините много го тормозели и нямал никакво време за почивка.
И тогава аз, тъй като бях много закъсал, реших да се пробвам при тези божии
чада. Не за друго, ами защото осигуряваха подслон и храна и на всичкото отгоре
и някоя и друга пара. И за да ме наемат, реших да се престоря на глухоням, та
да взема да събудя някакво съчувствие у тях. И така и стана. Веднага ме наеха и
после да знаеш какво се случи... – и той се разсмя по начин след който се очаква да бъде споделена някоя голяма простотия.
Усетила накъде бие, Самира присви очи.
Усетила накъде бие, Самира присви очи.
– И какво се случи?
– Не е за пред благочестиви жени на каквато се
правиш – поклати глава той.
– Я, колко си ми бил възпитан. Нали подкара
историята за да ме впечатлиш. Така, че или продължавай или млъкни!
Влад се почеса по
главата притеснен от това как го сряза и след кратко колебание продължи да
разказва:
– Ами манастира беше пълен с млади и хубави
монахини обрекли се на пост и лишение. Но нали знаеш, появи ли се петел,
кокошките нямат мира докато не ги уважи. Та така и с тях. Като ме гледаха такъв
глупав, че и глухоням, не спираха да ме обиждат и да ми говорят всякакви
мръсотии, мислейки си, че не ги чувам. Аз разбира се само се хилех на техните
думи, давайки вид, че нищо не отбирам от приказките им. Обаче любопитството им
надделя и лека-полека, една по една започнаха да идват вечер в моята колиба с
желание да разберат, каква е разликата между мъжа и жената и какво се случва помежду
им, като си легнат заедно. Беше им любопитно, от чист естствоизпитателски
интерес - що е това, което на тях им бе запретено и никога досега не бяха
изпитвали. Мислеха си, че като съм глухоням, няма да мога да разкажа на никого
за тайнствата, които вършехме неуморно и всеотдайно до трети петли. Накрая и
абатисата взе че разбра какво се случва всяка вечер и ме извика в килията си.
Уважих и нея. Възрастните трябва да се почитат. Та, искам да кажа, че хубавичко
си прекарах там, кажи-речи повече от година. През деня се трудех в градината, а
през нощта – на одъра.[3]
Михай се разхили
и запотупва Влад по раменете, окуражавайки го за геройството, което е извършил.
– Как си оцелял,
просто ти се чудя?
– Накрая бях
изпосталял като вейка. Тия монахини бяха много любознателни – той въздъхна. - Но
какво да се прави, Божи чада сме, трябва да си помагаме.
–... ама ти пък
не знаеш, какво се случи с мен – след като спря да хълца от възторг заразправя
Михай. – Един от наше село, заможен човек си доведе отнякъде чудна хубавица за
жена. Колчем минеше през площада, на всички ни се извиваха вратовете да я
зяпаме. Е, какво да правя, не можах да се удържа, толкова прекрасна бе и
направо ѝ предложих да ми окаже благоволението си. Тъй де, да проверим
здравината на някое меко ложе, както се казва. Тя в началото се опъваше, ама аз
бях твърде настойчив, та взе че се съгласи. Обаче ми постави две условия – мъжа
ѝ да не разбере и като свършим работата да ѝ броя сто талера. Трябвали ѝ за
нещо си. Веднага разбрах, че е мръсница, щом заговори за пари.
– Жената просто
е оценила услугата, която си поискал – подхвърли Самира.
– Хе, на вас
жените, окото ви е все в парата. Можеше да задоволи любопитството ми и без да ѝ
плащам.
– И ти какво
направи?
– Та отидох аз
при моя приятел, мъжа ѝ де, и му поисках пари назаем. Измислих там нещо, че ми
трябват за някаква моя си работа. Той ми даде парите и след два дни замина по
търговските си дела. А аз без да губя време, по най-бързия начин се озовах при
жена му. Тя поиска да се увери, че нося парите. Дадох ѝ ги и като ги видя,
веднага ме завлече в спалнята. Прекарахме цяла седмица в ласки и забавления.
Когато се върна мъжът ѝ, издебнах го и един ден им отидох на гости. И нали
знаеш какво се случи после... – хлъцна той и затупа Влад по рамото.
– Знам – отвърна оня през сълзи. – Ала тя не знае?
– Е, хайде де,
довърши си разказа – подкачи го Самира.
– Казах на мъжа
ѝ, че съм върнал парите, които ми е дал на жена му. Още миналата седмица! Нали
си представяш каква физиономия направи оная кучка?[4]
– Не, не си
представям – отвърна Самира. – Защото ако аз бях на нейно място, щях да кажа,
че не си ми ги върнал, а си ми предложил пари за да спя с теб. Познай, на кого
щеше да повярва мъжа ми?
– Ама ти май я знаеш
тази история? – унило каза Михай и веселото му лице угасна .
– Знам и предишната – продължи Самира. – Глухонемия градинар, като оправил
абатисата ѝ казал: „Мадона, чувал съм да казват, че един петел стига на
десет кокошки, но че десетина мъже много трудно и много лошо могат да задоволят
една жена. Аз съм принуден да обслужвам девет и няма да издържа, каквото и да
стане; нещо повече, поради това, което вършех досега, вече не съм в състояние
да направя каквото и да било; затова или ми разрешете да си вървя с Божията
благословия, или намерете начин да ми помогнете“[5]
– и се заля в кръшен смях. - Ама тези истории не са ваши...
[1] Фунт е единица за измерване на маса и тегло. По времето на
Елизабетианската епоха един фунт е бил равен приблизително на 454 грама
[2] Самира цитира реплика от
«Венецианският търговец» (The Merchant of Venice, 1596–1598) от Уйлям Шекспир.
[3] Повече от ясно е, че
Влад разказва Новела първа от Третия ден от „Декамерон” на Джовани Бокачо. (©
1970 Никола Иванов, превод от италиански Giovanni Boccaccio Il Decameron, 1350–1353 Изд. „Народна култура“,
1970).
[4] Приятелят му Михай не
остава по-назад, разказвайки Новела първа от Ден осми от „Декамерон”.
[5] За да ги постави на
мястото им, Самира направо цитира текста на Бокачо.
Виена,
пролетта на 1688-ма
Виена я посрещна
с лека мъгла. Рехавите слънчеви лъчи на настъпващата пролет се опитваха да прогонят белезникавата пелена обвила всичко, но
това все още си оставаше по-скоро намерение, отколкото категорично действие. И закономерно - беше едва края на месец март. Независимо от
това, виенчани с радост изпълваха улиците в желанието си да забравят за дългата и досадна зима и да се посгреят на току-що
прохождащото пролетно слънце. По улиците се носеха красиви каляски, теглени от
наперени коне, тежко трополяха талиги, пълни със стока. Освен тях, неизброимо множество
от всякакви други подръчно направени превозни средства, спестяващи усилието от
пренасянето на каквото ѝ да било на ръце или гръб създаваха весела суматоха и
объркване. Оживлението бе повсеместно – радостно, енергично, изпълнено с
надежда и оптимизъм.
Първото, което
Самира направи, след като слезе от пътническата карета, бе да потърси прилично
място за отсядане и което, по възможност да е в близост до Двореца Хофбург[1].
Докато се озърташе, едно момче услужливо пое багажа ѝ. Тръгнаха нагоре по
улицата. Самира с любопитство разглеждаше красивите сгради, докато на едно
място забеляза нещо, което привлече вниманието ѝ. Беше изящна барокова сграда,
почти малък дворец, на която отвън висеше червено знаме с бял кръст по средата.
Надписът, окачен над вратата уведомяваше, че това е резиденцията Майлбергер Хоф[2].
Самира се огледа. Мястото бе хубаво и удобно, кажи речи в центъра на града. В
дъното на улицата се виждаше Двореца, а в противоположната посока, почти на
същото разстояние се бе проснал обширният градски парк. Място за разходки,
срещи и приятни преживявания.
– Тук дават ли
стаи? – попита тя момчето.
– Дават,
госпожо, но това е специална резиденция. Не се допускат случайни хора.
– Тук ще е! –
решително каза тя и отвори вратата.
Още с влизането,
към тях, на мига се запъти някакъв човек. Навярно бе съдържателят или
управителят, поне облеклото му бе такова. Изражението на лицето обаче в никакъв
случай не можеше да се нарече гостоприемно. Не бе трудно и за Самира да се досети
защо. Явно, не обичаха неканени гости, а и не бе нормално жена, при това
очевидно от благороден произход да се движи сама без прислуга.
– Това е резиденция за специални гости, мадам –
приближи се той към нея с категорично изписаното на физиономията му намерение
за отказ.
– Синьорина дел Монте – отвърна тя, сякаш забележката не се отнасяше за нея и се усмихна. –
Алесиа дел Монте. Надявам се, да ви се намират свободни стаи?
– Моите почитания, синьорина – поклони се галантно той, – но съм принуден...
– Ах, какво чудесно място – прекъсна го Самира,
оглеждайки с интерес обстановката състояща се от изящни дървени облицовки и
окачени по стените портрети и рицарски брони. – Винаги съм си го представяла
така. Когато дядо Николау ми разказваше, не вярвах, че тук може да е толкова
приятно и уютно. Но бях малка, нали разбирате.
Съдържателят се
изкашля.
– Ще прощавате, мадам, кой Николау имате предвид?
– Николау Котонер[3],
разбира се – усмихна се мило Самира, – иначе защо ще съм тук.
– И твърдите, че ви е дядо?
[1] Дворецът
Хофбург е дом на едни от най-влиятелните личности
в австрийската история - владетели на Австрийската империя. В двореца е родена
и френската кралица Мария-Антоанета. Използва се като резиденция на династията
на Хабсбургите от 1279 г. От 1438 до 1583 и от 1612 до 1806 е седалище на
царете и императорите на Свещенната Римска Империя. През вековете, Хофбург претърпява множество
реконструкции и разширения. Така се оформят отделните части на комплекса,
строени по различно време и от различни владетели. В сегашния си вид дворцовият
комплекс съществува от 1913 г. Притежава около 2600 зали и стаи. Понастоящем е официална резиденция на австрийския
президент.
[2] Mailberger Hof е къща-страноприемница още от XIV век. Намира се в центъра на Виена, на няколко минути
пеша от катедралата „Св. Стефан”. От XV-ти век, къщата е
собственост на рицарите хоспиталиери на Малта.. През XVII-ти век е реконструирана в малък бароков дворец. Днес,
въпреки че е хотел, цялата сграда е класиран като исторически паметник.
[3] Фра Николас
Котонер (1608-1680) е велик магистър на Ордена на Св. Йоан (малтийските
рицари-хоспиталиери) между 1663 и 1680. Очевидно Самира решава да използва
натрупания опит и познания от мисията на остров Малта, описана в първата книга,
за да си намери удобно и защитено място във Виена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар