Троянската война ще се състои

1.

Сградата на Небесната корпорация „Б.О.Г.”, в пълен дисонанс с леките и ефирни облачета, които се диплеха около нея, бе архитектурно чудовище. Гигантска и необозрима подобно на Вавилонската кула, известна от картините на художниците, плод на развихреното им въображение. Приличаше на някаква хаотично струпана грамада от бетон, пластмаса и стъкло, вярно, сами по себе си намерени в ефектни решения, ала без никаква логика и подредба. Мнозина биха я определили като някакво постмодернистично творение на гениален архитект, докато други – и с право - биха я оценили като дело на пияница с объркани представи за пропорции и геометрия. Всъщност сградата наистина имаше нещо общо с оная Кула, която знаменитият Петер Брьогел бе видял отнякъде и увековечил в именитата си картина. Или поне си бе представил, че изглежда именно по този нескопосан начин. Както и в картината обаче, където Кулата бе недовършена, вероятно за да покаже, че всяко човешко творение, тленно по природа, трудно достига своя край и завършеност, постоянно допълвано и поправяно и това модернистично творение страдаше от същата болест. Имаше безброй много етажи, чезнещи в облачната синева някъде нагоре, незнайно къде и само можеше да се гадае къде се намира последният етаж. И дали въобще съществува, а етажите да продължават в безкрая. Както и никой не знаеше къде точно се намира основата й. Защото сградата постоянно се дострояваше и ремонтираше, в отговор на най-последните открития и технологии. Навярно в това бе отговорът, че Божественото и Земното имат общи корени или ако не, то поне са двете страни на едно цяло. Някои служители от поддръжката твърдяха, че са стигали до най-ниските нива на сградата. Говореха за минус 2561-во ниво, но на тях надали можеше да се вярва. Защото, поне както битуваше мълвата, в подземните етажи обитаваха най-странни същества и атмосферата бе напълно неподходяща и враждебна към външните посетители. Със сигурност това което тъй-наречените очевидци описваха, напълно да се покриваше с онова, което за хората бе известно с названия като Ад, Подземно царство, Тартар и прочие. И вероятно се обитаваше от същите създания и креатури подробно и нашироко описани в митове, легенди и третиращи подобна тематика литературни творби.  

На никому от всички, които работеха в Корпорацията, не бе известно какво точно означава съкращението „Б.О.Г.” Всъщност, знаеха какво означава «БОГ», та нали на повечето от тях, това им бе работата, но написано по този начин, с точка след всяка буква, смисълът оставаше неизвестен. Съществуваха най-различни предположения, за скритото съдържание на това трибуквие, при всички случаи, някакво съкращение, и едно от най-разпространените бе Безкрайно е Откровението Господне. С това се отдаваше заслуженото, че ТОЙ все пък е над всичко и е ОНЗИ, който управлява сложната административно-производствена машина, наречена Корпорацията. Разбира се, имаше и шегобийци, които превеждаха названието като Блаженно Озарени са Глупците. С което недвусмислено намекваха, че Вярата в Божественото когато се приема безкритично наистина може да те превърне в глупак.

......................................

4.

И докато така весело си приказваха и заяждаха, никой не забеляза непознатият, който влезе през вратата. Всъщност, може би защото рядко някой от тях използваше вратата.   

Жената с тъмните очила реагира първа. 

-    Вие, кой сте? И как се озовахте тук? – в гласът й прозвучаха заплашителни нотки.

-    Аз съм капитан Варадинов – отговори непознатият. – От 5-то полицейско управление в София, България. Получих право на достъп 14 и ме насочиха към вас. Нали тук е – той погледна малката пластмасова карта, която държеше в ръката си – департамент „Олимпийски”.

-    Ако ще подавате някакво оплакване относно класирането в последните олимпийски игри... колегите са в дъното на коридора – обади се единият от мъжете без да откъсва поглед от лаптопа.

- Не съм за олимпийските игри. Пък и класирането не ме притеснява. Аз работя в отдел „Компютърни престъпления“.

- Тогава, за какво става дума? – приближи до него тя.

- Аз ви се представих. Не е ли редно и Вие да сторите същото?

- Аз съм Атина – отвърна тя. 

Варадинов още не можеше да се съвземе от видяното. Беше напълно шашнат и това му състояние видимо се отразяваше на общуването. Първо никак не си представяше, че небесните селения ще имат облика на някаква модерна странна на вид сграда по-подходяща за бизнес център отколкото за Дом на всемогъщите Богове. Второ – че цялата структура и йерархия ще бъде пълно копие на структурата на която и да е Корпорация на Земята, в противовес на онова което бе прочел тук там – богове, ангели, светци и тям подобни. И трето – и с най-развинтеното си въображение не бе предполагал, че боговете ще изглеждат точно по начинът по който ги завари тук, в тази стая. Кабинет, офис или каквото и да е там. Трите жени най-вероятно да бяха богините Афродита, Артемида и Атина. Впрочем последната вече му се бе представила. В известните нему картини, статуи и изображения творците ги представяха по съвсем различен начин. Афродита – като богиня на любовта – нормално, винаги доста поразголена по обичая си. Артемида – богинята на лова – неизменно с къса туника, лък и стрели. А Атина - строго и семпло облечена, с дълга до земята туника, шлем на главата, държаща в едната си ръка копие, а в другата – бухал, символът на мъдростта. Ала тези тук бяха нещо съвсем различно. И трите бяха красиви, за друго и дума не можеше да става, нали бяха богини. Но всяка имаше своето си очарование най-пълно отговарящо на харакетра й. Вероятно Афродита бе онази - с нежното, моминско лице, и дълга падаща на вълни по раменете чуплива кестенява коса. Беше облечена по последният вик на парижката мода, с къса пола до над коленете и изящни обувки с висок ток. А онази с младежкото волево лице и коса вързана на опашка най-вероятно да бе Артемида. Късата тенис поличка и фланелката с надпис Ню Йорк доджърс говореха за подчертано спортна натура. И докато двете донякъде си приличаха, то третата - тази която го заговори и му се представи за Атина бе съвсем различна. Облечена с черен кожен панталон и кожено яке, тя само с вида си внушаваше респект. Гъстата й чуплива коса падаше на талази по раменете, а очите й бяха скрити зад тъмни очила с големи стъкла, подобни на ония които носеше оня инспектор – май Корейшо му бе името. Лицето й обаче, беше лице на зряла жена, не на девойка като другите две. Това бе повече от видно. Лице на жена притежаваща власт и сила. 

- Вие, какво, да не загубихте дар слово? – чу гласът й до себе си той.